Зилхан дъщерята на Нимрод

На килимчето, до колоните на катапулта на Нимрод, над града, така бяхме омагосяни, както никога до сега, от никоя приказка или легенда, които слушахме разказвани от майка с нейния нежен и благ глас пълен с любов

В родният град Фаркуин(турски Силван)

Зилхан, на турски Зелиха, бе името на моята майка. Тове не бе обикновено име в региона на Курдистан, където живяхме, в предишната столица на курдското кралство Мервани Фаркуин(турски Силван), което бе столица на арменско кралство някъде първи век пр. н. е.

На нас ни звучеше името на майка ни приказно, като на тайнствена принцеса, но така е звучало и на околните ни, останалите деца, доста любопитни, ни се възхищаваха, питаха ни защо майка ни се казва Зилхан……

Когато след вечеря заобиколихме майка си, за да ни разказва мечтаната легенда или сказка със своя пълен с любов глас и в същото време галеше главички на тези до нея с нежните си пръсти. След раказа я запитах защо се казва Зилхан

Никога не я нарекохме по друг начин освен майче, дайе на кюрдски. С песен ни отговаряше чрез въпрос, при който излъчваше нежна усмивка, някога ще ви обясня , но затова трябва да тръгнем за града на пророците. Така без да иска ни държеше в напрежение и винаги, когато започвахме да я разпитваме с нетърпение кога най-после ще тръгнем за града на пророците, получавахме целувка и помилване, което изобщо не намаляваше нашето любопитство. Явно когато станахме непоносимо настоятелни, организира пътешествието някъде през април, когато не са започнали горещините и целият Кюрдистан бе увит в зеленина, пълен с пъстроцветни цветя, ручеите преминаваха като полудели от топящ се сняг. Качихме се в Джип Уилис от Втората световна и с нашия шофьор тръгнахме в посока на града на пророците.

В Турция тогава действаше стопанство регулирано от държавата, не ставаше просто така да идеш и да си купиш кола, живота бе по труден от този на комунизма. Татко имаше влияние и бе оправен, по някакъв начин се набави с тази кола която бе втора или трета в града с четири колела.

Татко незнаеше да кара, даже и не искаше, Уилис едва ни побра, нас четирима и майка ни.

Кюрдски град Амед(турскиДиарбекир)

Във Уилис с гюрук пътувахме по „шосетата“ цял ден. Бяхме на седмото небе от радост, духаше ни вятър, преминахме през целия Диарбекир неофициално столицата на кюрдите Амед, докато стигнахме на пътя водещ към града на пророците. Хората в Диарбекир ни гледаха а ние тях, любувахме се на приказните постройки, крепости, кули, палати, църкви. Чрез една порта влязохме в града а през друга излязохме. Бе удивително , че целият град е зазидан в крепостта , после по тесен път пътувахме в посока на някакъв си връх. По пътя на всякъде на около имаше само огромни черни камъни……. ние се наслаждавахме, но майка, обърната към нас, се страхуваше от всичко. Най вече щото ние, при всяко ново откритие скачахме а тя сигорно е треперела от страх но не е искала да ни разваля настроението а когато от време на време ни разминаваше трактор, шофьорът винаги спираше в края на пътя и чакаше да ни размине а ние скачахме и им махахме, викахме за поздрав и когато ни отговори със свирка бяхме на върха на щастието, че чухме поздрава и че ни обичат.

Когато стигнахме върха, спряхме да обядваме при извора на светия ручей. Горе бе хладно, слязохме и изтичахме към светия извор….. Огромни черни камъни се търкаляха навсякъде около нас, пързаляхне се м/ду тях докато стигнахме водата, чийто ромол се чуваше от далеч и не ни се налагаше да питаме майка за посока. Върхът Каракадак бе вулканичен, затова и черните камъни наоколо и изведнъж гледаме извира сребриста река, бях малък и ручей ми се стори тогава като река. А майка в близост до ручея разпъна килимче върху него сложи храна, която приготви заедно с леля ми. А ние скачахме и тичахме около ледената вода която ни харесаше, но нейната студенина ни предизвикаше към внимание, събуждаше у нас страх. Но майка ни ни успокои с нежния си глас, водата е свята като Тигър-Tigris. Разказа ни, че Господ сътвори четири потока да напоят нашия рай а този е един от тях, че е бил много по-голям, но после от земята изригна огромен огън, толкова голям, че част от водата разхвърлил, както и камъните наоколо, видяхме ги по пътя от Амед. Камъните са следи от огромното огнено изригване от недрата на Земята, и от тогава започна водата да намалява. И отново седяхме около мама на килимчето и слушахме в захлас следващата очарователна легенда и чичото шофьор само кимваше с глава, потвърждавайки така това, което майка ни разказваше. Напълнихме всички съдинки които имахме със светената вода и продължихме по пътя. Покрай пътя, между безброй черни камъни се пасяха стада овце и кози. До тогава не видяхме толкова много на едно място. Когато шофьорът надуваше клаксона, те се пръскаха а нас ни радваше това, колко бързо се пръскаха, а чобанин ни махаше. Един или два пъти, по молба на мама спряхме и тя отиваше и черпеше чобаните със сладки и светената вода. Когато си вземаше довиждане, правеше дълбок поклон, дясната ръка сложина сърцето, после на устата и челото и каза :“братя Господ да ви пази“а после заедно „амин я РАБ“ и чобаните направиха същите жестово, отговаряйки със същите думи, вдигащи ръка към небето, казваха :“нека Творецът да ви отвори целия път. Амин! „

Гледахме майка какво прави и се гордеехме с нея, че на чуждите чобани раздава сладки и толкова сърдечно приказва с тях и смятахме, че вече са станали наши близки.

Надвечер наближавахме града на пророците а горката майка през цялото време, обърната към нас не спря да говори за всичко по пътя, за бедните чобани, за тежък им труд в горещините, без сянка… всичко това все още го помня….

И така майка започна приказка от града на пророците, град от библейски Рай, пазен от самия Господ, с езера пълни с риба, така, че на места рибата е по вече от водата. Но човек не може да ги докосва, там са живеели потомките на Ева и Адам и на Ной.

Майка ни удиви с това. От всекивечерни разкази знаехме за Ева и Адам, за Ной и неговия ковчег, как акустирал след потопа на върха, който Бог покрил със лед и сняг, за да нестъпне човек. Знаехме за Рая, но за града за първи път и нямахме търпение да стигнем. Все питахме чичо шофьор, кога ще пристигнем.

Най после стигнахме. На всякъде нарчета, ябълки, маслини и шамфастъци, около града като полумесец се издигаха огромни върхове и нямахме търпение да видим езера пълни с риба. Но вече бе късно и отидохме при познати на мама да преспим у тях. Посрещнаха ни с целувки и прегръдки, чудеха се че успяхме да дойдем за един ден. Веднага ни дадоха айран подобрен с наситно настъргани листенца от розите, за вечеря имахме хляб на „майка Сара“, който бе най вкусен от всичките хлябове ядени до сега.

Възръстните си говориха цялата нощ. За пророците, за Адам и Ева, за Ной и Авраам и за зъл Нимрод, единствен лош персонаж. Другите са били толкова добри и мили и святи, че изведнъж се ужасих, че толкова лош човек някога е живял в града, тук, в града на Рая.

На втори ден, веднага сутрин запитахме майка, какво означава името й, нали затова най вече стигнахме до града на пророците! Погали ни както винаги и със загадъчна усмивка каза, че днес ще ни каже и покаже.

И после тръгнахме с познатите ни към планината. Бе далеч и на високо, много изморително и затова често спирахме докато стигнем върха. Имахме за изпът сладки и вода, които ни даде леля. На върха се издигаха две огромни колони, също като минарета дето строяха турци в нашия град.

На самия връх седнахме на килимчета, дето мама и леля носиха със себе си и майка започна с магическия си глас най после да разказва историята за името си. Това го очаквахме толкова дълго време и за това изминахме толкова далечен път през неизвестна област.

От върха ни посочи с пръст низината под нас. Тя бе обширна, стигаше до където ни видят очите. Майка каза, че това е Раят, в който първо Бог настани Адам а после му изпратил Ева за да не е сам в Рая, да не тъгува.

Запита 0ни дали помним разказа за Ной и неговия ковчег, казахме да, спасил себе си пред потопа, вярвал е на Създателя и изпълнил неговата заръка, спасявайки и всичко живо на Земята. Ной е имал праправнук Нимрод, който открадна от Ноа кожуха на Адам, който предпази Ноа от удавяне и така Нимрод стана толкова могъщ, че спря да слуша самия Бог.

Два върха Нимрод нарече на името си, единият много далеч, седмица път с коне, близо до гр. Адияман а втория се извисява до соленото езеро Ван. До там се стигаше с конете за 3-4седмици

Първият връх, където прекара част от лятото, при езеро Ван.

И така, зимата прекара на едното място а лятото при езерото Ван, защото там през лятото не става горещо, на върха се намира огромно бездънно езеро топло през цялата година с лековита вода. Далече зад пустинята Нимрод построи Вавилонската кула, искаше да е равен с Господ и така в него се всели дявол. Започна да измисля най различни земни богове. Една нощ му се яви дявол и му предрече че роденото отроче през същата година в град Руа,когато възмъжи ще го убие. Нимрод веднага сутрин нареди на войската си да убият всяка мъжка рожба, която се роди през годината. И така започна избиване на пеленачетата….

Но съпругата на полковника Азер, г-жа Нуна скри бременността си до раждането на момчето. Тайно го закарали в една пещера е планината над Руа и там го оставили. Гадното пеленаче плакало толкова много, че го чу сърна, която е знаела, че това е потомък на опасен човек и въпреки страха от човека се престраши и всеки ден го кърмеше със своята кърма.

Един ден, много отчаяни, родители тръгнаха към пещерата, поне да погребат рожбата си. Но там, шокирани, намират детенцето им живо, весело игграещо си. Изтълкували си го така, че някое от божествата се грижи за детето и го оставиха в пещерата. Взеха си го след много време, когато всичко бе забравено.

От момчето стана здрав, смел и силен юнак, който тръгна срещу баща си и Нимрод, срещу идолопоклоничество, започна да разбива и унищожава всички наподобяващи богове статуи, ядосвайки се, че предават Бог, който е само един.

И така Авраам получи проклятието на Нимрод, който поръчи да го затворят. Дъщерята на Нимрод, Зилхан бе най добрата приятелка на Авраам, бяха като брат и сестра и тя единствената му повярва, че Бог е само един. Когато научи че баща му затвори Авраам, отишла при баща си и на колене го моли, ако не за друго, то поне заради нея самата да го пусне. Но Нимрод беше жесток владетел, смятайки се равен на Господ и не се съгласи и дъщерята прати в планините около Руа. От жалост Зилхан ходила при скалата, където проливала сълзи от страх, че Авраам ще бъде убит и така от сълзите й се образува пид скалата езеро, където започнаха да растат цветя от всички видове на света, овошки, нарове, смокини, кайсии, прасковии много други видове

от тука е трябвало да метнат Авраам с катапулт

Нимрод е поръчал да се изградят две огромни колони, като катапулт за да хвърлят Авраам на долу, но не на земята а в огъня. Затова Нимрод забрани ползване на дърва и разпореди дърва от цялото кралство да се съберат под върха, за да стана огънят дяволски. Когато цялата низина се напълни с дърва, достигайки височината почти до върха, нареди да ги запалят и с катапулт хвърли Авраам в огъня, но Бог промени огън на вода а не изгорелите дърва промени в риби. Господ направи така Авраам да не падне даже във водата а върху мека зелена трева, влажна от езерото от сълзите на Зилхан. В този миг двете езера се свързаха с тесен пролив

И така, майка ми най после разкри произхода на толкова рядко и звучно име.Върху килимчето при колоните на катапулта на Нимрод, над града, бяхме опиянени така, както от нито една приказка или легенда, които сме чували досега с нежния, ласкав и пълен с любов глас на нашата майка